Chapter 27

Бискайски залив, 1724 година

След като се измъкнаха на испанците бяха доста по-спокойни. Калипсо бе все още разстроена и не можеше да се успокои, имаше нужда от време. Срещата с брат ѝ бе твърде емоционална. Затвори се в каютата и не излезе цял ден. Накрая Зейн дойде вечерта при нея и я придърпа в прегръдките си. Реши да ѝ попее, това винаги помагаше. Спомняше си все още песента, която му пееше майка му преди да заспи. Започна да пее с омайния си глас. Това я успокояваше. Нямаше представа, че може да пее толкова нежно и красиво. Отпусна се в обятията му и се остави на прекрасната мелодия. Неусетно заспа понасяйки се в изящество и баланс. Най-после успя да постигне равновесие във вътрешния си свят. Това го зарадва искрено, да я вижда такава за него бе най-хубавото нещо. Искрено обичаше тази жена и нямаше да я остави, никога.

Докато те се оправяха с флотата Хуан се чудеше как да каже на родителите си. Наистина го чакаше много трудна задача. Трябваше да каже, че е видял Калипсо и че.. не, не можеше да им го каже. Щеше да даде писмото, да го прочетат и после след като те го видят и той да го прочете, за всеки случай. Но пък и това не ставаше, е щеше да каже направо та каквото станеше, не можеше да извърти някак нещата, защото те щяха само да задават въпроси един след друг, а и самата Калипсо пожела те да знаят, че си има мъж и вече е направила своя избор. Възрастните граф и графиня стояха в хола, той отиде при тях нервно и застана право срещу тях.

-          Какво има сине? Виждаш ми се угрижен.-започна баща му.

-          Аз..трябва да ви кажа нещо.-те го погледнаха очакващо, а майка му сякаш усети, че става дума за дъщеря ѝ.

-          Нещо с Калипсо ли е?-този майчински усет...

-          Да.-сякаш очите ѝ светнаха.

-          Какво е станало? Открили ли са я?

-          Не. Всъщност, днес я видях. Тя дойде да се сбогува с мен.

-          Какво?!-двамата казаха синхронно.

-          Тя..устроила е живота си и е щастлива, убедих се.

-          Но как така? Сама?! Ами онези пирати?-притеснено попита тя.

-          Всъщност не беше сама. Беше с нейния годеник.

-          Годеник?!-отново синхронизация.

-          Но кой е той? Къде са се запознали? Как е станало?-баща му никак не си поплюваше. Той въздъхна, трудното тепърва предстоеше.

-          Той е..пиратски капитан.-майка му щеше да получи удар, а баща му започна да се зачервява от яд, трябваше да поеме нещата в свои ръце и то незабавно.-Но не бързайте да си правите изводи. Той е добър човек, сигурен съм. Запознахме си и говорихме. Той я обича, те двамата наистина се обичат.-бяха в шок и не знаеше какво да им каже затова пристъпи към същинската част.-Даде ми това, държеше да ви го предам.-извади писмото от вътрешния си джоб и им го подаде.

Той го пое с трепереща ръка. Какъв срам, дъщеря им бе сгодена за пират! Кой знае какво бе станало, дори можеше да са... Не, не му се мислеше за това, тази мисъл щеше да го съсипе напълно. Как можа да им причини това? Да се жени за...не можеше да бъде! Разгърна го все още в същото състояние. Двамата зачетоха.

„ Скъпи мамо и татко,

Пиша това писмо с цел да ви успокоя и да се сбогувам с вас. Аз..може би Хуан вече ви е казал, но държа и аз също да ви осведомя, че се сгодих и ще се омъжа за човекът, когото обичам. Той не е лош, а напротив, той е прекрасен човек. Когато го опознах разбрах какъв е в действителност и обикнах същността му. Да, може за вас да е престъпник, но в сърцето си е много над това. Няма начин да не сте чували за принцът пират. Е, това е той.

Преди десет години родната му страна, Мароко, е нападната от испанците и пленяват всичко, включително и него. Вижда как убиват баща му и как вземат майка му за робиня. Не мисля, че подобно преживяване е било подходящо за четиринадесетгодишно момче. Спасяват го пирати и така той става част от тях. Ако се замислите той всъщност е дори много по-висш от нас по ранг. В случай, че родината му бе свободна той дори би бил крал. Какво би казал за това, татко? Нали е много важно произходът, ами ето ти корени и то колкото искаш!

Знаете ли, не само той е невероятен, останалите от екипажа също са. Смятам ги за свои приятели, защото се отнесоха с мен добре и ме приеха такава каквато съм. Никой не ме посочи и отбягна за дето съм по-различна външно както скъпите ти приятелки, мамо. Беше ми писнало да чувам упреците им както и колко съм негодна. Е, вече ще си живея живота както сметна за добре.

А да, прекратете издирването ми, защото аз не съм изгубена, даже обратно, най-после открих себе си и знам къде принадлежа. Спокойно може да ме слагате под общ знаменател с останалите, не ме е грижа особено, защото тези преценки са грешни и аз мога да прозра действителността. Май наистина няма какво друго да ви кажа. Сега съзнавам, че в този дом единственият, който е важен и значим е моят брат, Хуан. Затова исках само него да видя. Надявам се някога да се срещнем отново, ако ли не...

Сбогом, на всички ви! Дори не знам дали да напиша с любов,

не мисля, че след всичко това ще ме обичате,

а камоли пък аз.

Калипсо “

Той го остави на масата разгневено и разочаровано. Що за дъщеря бяха отгледали? Тя отритваше собственото си семейство заради един негодник. Толкова безцеремонни думи без капчица уважение. Не, личеше си, че тя изобщо не ги обича и че не ѝ пука за тях.

-          Хубаво тогава, щом желае да я забравим ще го направим. Още сега отивам да съобщя на гвардията изобщо да не са я потърсили повече.-гневно съобщи той и тръгна.

-          Знаех си, че тя няма да се върне. Бях права.-с втренчен в пространството поглед промълви тя.

-          Мамо...

-          Не, Хуан. Дъщеря ми не ни обича – нито мен, нито баща ти.-тъжно каза тя и излезе от стаята.

Той взе листа от масичката и го зачете. Не разбираше гневът им, но с всяка следваща дума май достигаше до извода, че е напълно обоснован. Както винаги тя казваше това, което мисли и този път дори малката капка преклонение пред баща ѝ липсваше. Най-после бе изляла душата си. Не, тя не просто не ги обичаше, тя ги мразеше. Упрекваше ги и то с право. Те бяха едно прекалено старомодно и тясно скроено семейство. Възгледите им бяха на толкова изостанали във времето хора, а онзи годеж очевидно преля капката. Сами си бяха виновни, че искаха да контролират дъщеря си, а тя бе като морето – до сега не се бе намерил никой, който да го обуздае, но и нямаше да се намери. Те сбъркаха, че се опитаха да я притиснат и да я лишат от свободата ѝ. Калипсо нямаше вина, че те не можаха да я приемат такава каквото е. Не приеха свободолюбивия и буен нрав на новото поколение.

На следващия ден вече всичко си бе постарому. Нямаше нови неприятности или натъквания на флотата, напълно спокоен ден. За нея също бе така. Днес се чувстваше значително по-добре и приемаше по-леко случилото се. Реално не ѝ пукаше за родителите ѝ, а за брат ѝ, който обичаше толкова много. Дано някой ден да го срещнеше отново, само това желаеше искрено и от сърце.

-          Скъпа, защо не се разсееш малко?-тя се обърна към него и го съзря да идва до нея.

-          С какво например?-не ѝ беше до много неща в този момент.

-          Още чакам реванша си.-намигна ѝ и повдигна шпагата от ножницата си.

-          Сега ли?-невярващо попита тя.

-          Да, защо пък не?

-          Добре, само ми намери една за мен, искам да имам своя.

-          Смятай го за уредено.-веднага се зае със задачата.

Отдавна не бе тренирала и щеше да ѝ се отрази. Как винаги знаеше от какво има нужда? Точно заради това го обичаше. Той я допълваше във всичко възможно. Той бе просто съвършеният мъж. Върна се носейки острие с красива дръжка.

-          Това го бяхме взели от един кралски кораб, но ни се струваше твърде женствена дръжка, обаче я запазихме и ето, че ни потрябва.

-          Супер е.-взе я и я изпробва.-Харесва ми, идеално приляга на ръката ми. Обичам леките оръжия, осигуряват ми повече свобода на движение и размах.-усмихна се доволно и го погледна.-Ще започваме ли или се уплаши, скъпи?-погледна го с високо вдигната глава.

-          Не, разбира се.-насочи се към останалите.-Така, направете място, защото с моята женичка ще си направим една малка тренировка.-повечето се засмяха и отстъпиха назад.

-          Хей, внимавай как ме наричаш, драги.

-          Ами тогава ми го върни.-изкара своята сабя и зае позиция.

-          С удоволствие.-усмихна се фалшиво и се зае за битка.

Този път щеше да се бие както трябва, защото наруши първото и най-важно правило на войната: Никога не нападай разгневен. В противен случай това си бе чисто еквивалентно равно на провал. Тя го бе разбрала на собствен гръб. Движенията им бяха бързи и ловки. Всеки успяваше да парира другия при атака, бяха равни и така не бе интересно. Когато доближиха шпагите си под формата на Х той се пресегна и я целуна. Обичаше да си открадва целувки, а пък останалите да възкликват на всичко.

Час по-късно вече се бяха изморили и се отказаха. Така и нямаше победител. Но пък и равенството не беше зле, все пак никой от тях двамата не желаеше да е победеният. Говореха си помежду си с другите и се смееха на някоя от шегите или закачките им.

-          Само едно въпросче, вие ще се сгодите ли?-Хари обичаше да си вре носа навсякъде, най-вече в чуждите работи.

-          Престани да се занасяш, Хари. Това си е наша работа.-отвърна му Зейн.

-          Добре де, защо винаги отговаряш така? Като сприхава стара мома.-започна да се смее и се преви на две.

-          Искаш ли да ти покажа кой е сприхава стара мома, къдрав задник такъв?!-веднага бе готов да му отвърне със същото.

-          Хари, непоправим си. Занасяш се и си се занасял с всекиго от тук присъстващите, но продължаваш да го правиш.

-          Е, и? Забавно е. А и само ако можехте да си видите физиономиите в тези моменти...-отново прихна в смях.

Те поклатиха глави и се отказаха, той бе безнадежден случай. Неговият нрав беше ненадминат. Продължиха да си говорят като той се стараеше да се занася със всички просто, защото си бе такъв. Щом стана късно всеки отиде по каютата си. Зейн и Калипсо стояха дълго време говорейки без да заспят.

-          Ти какво написа на родителите си?-тя се подсмихна.

-          Не беше особено мило. Казах всичко, което ми бе на ума от толкова години насам. Буквално ги обвиних, защото вече ми писна.

-          Оу, честно казано си го мислех. Познавам те.-тя се изправи и заговори с предизвикателен глас.

-          О, нима? Сигурен ли си, че ме познаваш, скъпи?-плъзна ръката си по гърдите и плочките му леко драскайки го с ноктите си.

-          Да проверим ли?-изправи се рязко и застана над нея.

-          Ако ти стиска.

-          О, и още как, красавице!-зарови главата си във врата ѝ и я остави да стене доволно.

Знаеше какво обича и как да я съблазнява всеки път. Успя да открие нейните слаби местенца и му доставяше удоволствие да ѝ доставя наслада. Така задоволяваше и себе си въпреки, че не той получаваше директно ласките. Не, по-скоро ако трябваше той да получи нужното трябваше да е на едно много по-специално място и да го накара да достигне върховата си точка. Не че не го и правеше индиректно с цялата си същност. За него тя бе същинска самодива, един прекрасен ангел пратен му от небето. Щеше да направи всичко за нея, стигаше само тя да е добре и да е щастлива. Нейното щастие правеше и него щастлив. Ето такова нещо бе любовта...